Патрон

Летопис за будителя Стою Шишков 1865-1937 г. 140 години от рождението на видния български книжовник Лилия Гинева, преподавател по български език и литература В 34. ОУ „Стою Шишков”, София През месец юли се навършват 152 години от рождението на Стою Шишков – един от най-преданите общественици и просветители на родопския край. Многобройните му трудове ни го представят като изследвач, издател, редактор и преводач, чиято дейност внася в българската духовна съкровищница много жар, любов и всеотдайност към този често забравян регион на България. Книжовното дело на Стою Шишков не е малко по обем, то е плод на половинвековна работа и пристрастно отношение по наболели проблеми на родопчани, на тяхното минало и настояще. До последните дни от своя живот – декември 1937 г. – той продължава да твори, да систематизира всички свои проучвания. А дълго след неговата смърт ученици и близки съхраняват и обработват трудовете му, които са запазени в по-големите библиотеки в страната. Научната дейност на Стою Шишков е изключително разнообразна и разнопосочна по съдържание, тъй като неговите задълбочени интереси са както в областта на фолклора, етнографията, историята на Родопа, така и засягат животрептящи въпроси на българското общество в периода 1900-1936 година. Ако в началото на неговата изследователска дейност той се вълнува предимно от просветата в селища като Устово, Чепеларе, Орехово и др., то по-късно постепенно успява да обхване сериозни проблеми на поминъка и прогреса на българо-мохамеданите от Беломорието до Пирин. Още през 1885 г. излиза негова статия „Устово. Ахъ-челебийски окръг. В полза на бедните български училища в тоя градец”. А от 1914 г. е запазен „Пътеводител-събеседник от Пловдив до Портолагос по стария римски път през Родопите”, който е отпечатан в съавторство с Васил Дечев. Историята и бъдещето на цялата Пловдивска област са много често на вниманието на Стою Шишков, на този регион са посветени стотици страници. През 1926 г. той издава солидно проучване от 450 страници с карти, илюстрации, план на града, което озаглавява „Пловдив в своето минало и настояще. Историко-етнографски и политико-економически преглед”. Самият автор живее и твори дълги години в този град и почти няма злободневна тема от обществения му живот в първите десетилетия на двадесети век, която той да подмине. Така се появяват статии и речи по различни поводи: идеята за прокарването на централна презродопска железница, юбилеи на тогавашните девическа гимназия или пък на мъжкия колеж „Св. Августин”. Стою Шишков е личност и гражданин с будна съвест, когото канят на всички значими прояви на пловдивската общественост и от когото винаги се очаква да разбуди духовете. Така той създава и няколко известни речи. Една от тях е прочетена на Климентовско утро на 9 август 1916 г. Ето един откъс от нея: „Да, тая вяра и любов трябва да бъде нашият живот и опора и за в бъдеще. Родители, учители, пълководци, общественици, държавници и всеки българин без разлика на пол, положение и място трябва свето да пазят и насаждат в сегашни и бъдни наши поколения, защото вяра в Бога и предана любов към род и родина са двата железни лоста, които циментират народната мощ, изразена в думите на народния поет: „Не се гаси туй, що не гасне”. Със своето трудолюбие и любов към родопчани Стою Шишков се радва на голяма почит и уважение до края на дните си. Ето един спомен на неговата внучка Снежина Рижикова:”Следобяд понякога при него идваха хора, най-често по-млади, с които той спокойно и надълго разговаряше. Някои от тях си записваха нещо. Спомням си майка ми да казва, че не пускал човека докато не го разпита подробно за семейството му, за работата му, за грижите му- с едно неотменно желание да помогне, да облекчи. Той имаше един свой характерен израз: „…то Марию, на сиромасите трябва да се помогне както може…” Тя си го спомня като спокоен, мълчалив човек, от цялата му фигура се излъчва увереност и сила, а същевременно и топлота, ведрост и добрина. Неотменно той прекарва цялата утрин в кабинета си – малка стая в пловдивската къща, където е писалището му, библиотеката му и където на стената има портрет на кап. Петко войвода. „Дядо Стою си почиваше с още една дейност – най-често вечер, през зимата – той свиреше на бунгария /струнен инструмент/… този инструмент и сега може да се види в Пловдивския етнографски музей, който носи неговото име, но едва ли се знае, че на нея неговата ръка е съставяла мелодийки.” Невъзможно е в няколко страници да бъде разказан един богат човешки живот, неуловими са всички нишки, които свързват предишните поколения с нас. Но достатъчно е да знаем,че духът на истинските български патриоти бди над нас. Другата известна реч е посветена на Деня на будителите 1 ноември 1925г. Ето откъс от нея: „Ние литнахме по чуждото, без да се взираме в него и забравихме своето, родното. Ние съвсем не познаваме миналото си, за което каквото и да мислим, все има нещо чисто, свтло, истинско и благородно. А то е, което може да ни стресне, да ни ободри и ръководи в настоящето без опасност и гибел и да ни приготви сигурно бъдеще.“